вторник, 5 юли 2011 г.

"Цветовете на душата"



Само сърцето може
да говори красиво,
устните винаги лъжат,
дори и неволно.



Неговият дядо имаше тъмни очи и бели коси, а дългите му пръсти внушаваха строгост и дори нервност. Рашид често се вторачваше в тесните му длани, замръзнали в стаено напрежение. Захласнат слушаше как старецът бавно и натъртено разказва за магията на рисуването. Дрезгавият глас боботеше кротко в полумрака на стаята и отнасяше ума на момчето в дълбините на най-очевидните тайни. В такива мигове малчуганът усещаше, че разговорите им – минали, настоящи и бъдещи – се сливат в един-единствен, чийто слова ще останат в сърцето му завинаги. 

* * *

Така възприе думите на дядо си и вечерта, когато Георги Бранчевич със загадъчна усмивка му каза, че цветовете имали душа. Невръстният слушател само кимна и продължи да слуша, вторачен в лицето на стария мъж. Георги погали внучето си и движението размести одеялото върху коленете му. Широката тъкан на бяло-зелени карета се свлече безшумно и оголи мършавите му глезени.
– Виждаш ли бялото? – прогъгна дрезгавият му глас и момчето отново кимна. Дребните му ръце сами се протегнаха и наместиха завивката върху старческите нозе. Преди имаха парно, но бомбардировките им отнеха топлината му преди месеци.
– То не е цвят, мънички Раш – прокашля се възрастният – В Белотата няма цветове, няма живот. Тя е преди и отвъд тях. Началото и краят. Лъжата и истината за целостта на всичко... и всички.
– Не разбирам...
– То е като снега... като лика на слънцето на обед в юнски ден. Смразява или изпепелява. Това поне го разбираш, нали, мъничкото ми? Бялото трябва да се използва внимателно!
– Много студено или много горещо? – кимна послушно хлапето и пръстът му погали едно цветно квадратче. – А зеленото?
– Зеленото ли? – усмихна се дядо му в полумрака на стаята. – За сърцето то е най-дълбокият цвят. Червеното е страст и любов, Синьото е обич и щастие, Жълтото е страх и гняв, но може да бъде и красивото искрене на силен ум... Ала Зеленото... то е цветът на самата душа.
– Душата си има цвят? Как така, дядо?
– Просто е, Раш. Нали вече знаеш как цветовете се получават един от друг?
– Да. Достатъчно е да смеся жълто и синьо и...
– Именно, мъничкия ми. Когато златото на гнева срещне сапфирената мекота на обичта, а прозренията на острия ум се преплетат с простичкото синьо на щастието – тогава се ражда Зеленото, чувството.
– Не те разбирам, дядо, много сложно говориш.
– Добре! – въздъхна старецът, – Нали си виждал жени и мъже, които се целуват?
– Да... изглеждат... като... като половинки на магнитчета – пророни Рашид и се сепна от одобрителния смях на възрастния.
– Удивително точно наблюдение, мъниче. Точно така, погледнато отстрани... Ала щом станеш половинката от такова магнитче, усещаш огън.  Пламъци те поглъщат и ставаш едно със самата страст, която те изпепелява! Ала макар и красива, страстта е само емоция. Единствено истинската любов е чувство!....А всички чувства имат нещо зелено в себе си! Сега не ме разбираш, но е важно, Рашид! Нужно е да запомниш думите ми, за да ги проумееш някой ден.
– Да, дядо! – кимна послушно внучето му.
– Ще ти поставя една интересна задача. Искам да наблюдаваш Зеленото, където и да го видиш. Ще го сториш ли?
– Да, дядо – отново кимна малкият Коджа и подпря с юмруче брадичката си. Зяпна как старецът тъпче с тютюн лулата си. После дядо му запали и огънчето освети лицето му, обрамчи с мъждиви, червеникави сенки прегърбения силует. Изглеждаше крехък и в същото време изпълнен с недостъпни познание и разбиране, немощен и въпреки това излъчващ необяснима вътрешна сила.
Двамата се спогледаха през нарастващото облаче тютюнев дим, усмихнаха се съзаклятнически един на друг. Георги Бранчевич потупа дланта на детето със своите изпити, дълги пръсти на потомствен художник.
– Върви да си лягаш, мъниче. Утре си на училище.
– Да, дядо, отивам – момчето се изправи и понечи да целуне дядо си по бузата. Възпря се, защото подобно действие му се стори твърде „момичешко“. В същия миг го жегна предчувствие, че ще съжалява за този мъничък отказ - и то повече, отколкото може да си представи. Усещането за бъдеща загуба се появи като изумрудено сияние и вкус на зелен темпер, близнат с върха на езика.


*  *  *

Без вятър пада
дъждът върху гората.
Милиони малки, зелени барабани.

На следващия ден Рашид се зазяпа през прозореца на класната стая. Забрави за всичко и цяла сутрин съзерцава огромните дървета в училищния двор. Клоните им стърчаха като премръзнали до черно ръце със сгърчени пръсти - но вече имаше пролетни филизи и те пръскаха рехаво, светлозелено сияние. А след третия учебен час преръмя и после – о, чудо! Слънцето превърна тополите в изумрудени съзвездия от нежни листа и блестящи водни капки.
Красиво… до болка, до сълзи!!
            Захласна се! Погледът му се заплете в дърветата, а те станаха високи и необятни в своята зеленина. Извисиха се до небето, обхванаха очите му и го обсебиха.
Не разбра кога е изпаднал в унес – сепна се, когато би звънецът на втората смяна. Разбра, че е останал в празната стая поне час, съзерцавайки тополите. Разтърси глава и премигна бързо. Отърси се от магията, в която попадна по своя воля. После замаяно тръгна за вкъщи – ала душата му остана пленена от чародейството на дълбокия, нежен цвят.
А по пътя попадна на преобърнато кошче за боклук, от което стърчеше празна бирена бутилка. Взе я и долепи нейното гърло до окото си, примижа с другото. Тя беше магичен далекоглед,  способен да му покаже чудни и опасни тайни. Тя обеща да му разкрие загадките, скрити в лицата на забързаните минувачи и сивите фасади на околните сгради.
И наистина, през дъното на бутилката светът се оказа загадъчен и зелен. Възвърнал истинската си същност, който шумът и забързаните коли му отнемаха.
Тогава момчето вдигна своя вълшебен инструмент нагоре и видя тъмно като пред буря, жълтеещо небе. В дълбините му плуваха изумрудени острови, а под тях прелитаха ярки искри и надаваха крясъци на чайки. После загледа един светофар и червеното неподвижно човече се превърна в почти черно петно. Жълтото око на апарата стана синьо, а най-долното се сдоби с мътно бял цвят и това съвсем го обърка. Той дори отвори другото си око и се увери, че светлината за преминаване все още има обичайния си цвят...
Новата игра му хареса и отново премижа. Целият свят се промени със затварянето на клепача, превърна се в чудна плетеница от цветове и форми, изгуби познатите си очертания.
Момчето ахна...

* * *

Пътят му минаваше през руините от бомбардировките, но за пръв път в своя живот ги погледна с истинско търпение. Взря се внимателно в дърветата и тревата, поникнала между изтърбушените сгради. Спря на място, вместо да тича като останалите хлапета. Потъна в магията на тези катедрали от смарагдено присъствие. Остави се в плен на тяхното неподвижно, съвършено спокойствие.
Седна върху някаква срутена стена, сви нозе и неволно сравни тукашното място със съседния, непокътнат квартал. Отсреща изригваше хаос от жилищни блокове, препълнени с изтормозени и забързани възрастни.
Изведнъж осъзна колко тясна е разкопаната от снарядите улица. Колко безумна е механичната й плът, разделила жужащите човешки кошери от упойващата благодат около него. Вълшебството се намираше от тази страна. Сред тези танцуващи пламъци живот, замръзнали в зелените си дворци от бавно време.
Разбра, че не иска да си тръгва. Пожела завинаги да остане тук – и едновременно почувства, че това е невъзможно. Той беше човешко същество и неизбежно щеше да се пъхне между туловищата на блоковете отсреща.
Осъзна го и тихо, безмълвно се разплака…  

*  *  *

И когато умра,
положете ме
под водите на Дунава
и пуснете бели лилии
да плават по него...

Дядо му стоеше на включена лампа и това сепна Раш. Изненада го, но слабо, защото душата му примираше от неизпитвана досега умора. Старецът само го погледна и му каза да отива в стаята си. Без да губи време за разговори и телевизия.
Момчето го послуша и легна веднага, но сънят отказа да докосне пламналата му от впечатления душа. Неясно напрежение го загриза отвътре и той се замята в креватчето си. Накрая възрастният човек го чу и дойде на помощ . Хладната му ръка легна върху челото на хлапето. Гласът му погали изранената, напрегната тишина:
– Ще ти разкажа нещо, мъниче. Ала се боя, че сигурно няма да го разбереш.
– Тогава защо? – промълви внукът му. Сънен и буден едновременно, отпаднал и изпълнен с нездрав трепет.
– Защото съм стар и споменът е красив. Искаш ли?
– Да, дядо – кимна послушно хлапето. Изпита надежда, че кроткият глас на дядо му ще го унесе в плавния си поток. Възрастният мъж се усмихна – и двамата знаеха как леко заспива Рашид по време на тези приказки. В просъница момчето си помисли, че дядо му разказва повече на себе си, отколкото на него.

Дунавът е течно огледало в нозете на самотното момиче. Наблюдавам я крадешком иззад ръба, издигнат от яката на палтото ми. Профилът й смущава душата ми. Има нещо трагично красиво в тези класически черти, дошли от друго време. От някой тайнствен залив на могъщата река.
...Не смея да приближа това красиво момиче – само стоя, стъпил в момчешките си обувки. Загърнат съм в дрехите си на млад студент и.... не смея да приближа. В бледата пара, издишвана от реката, тя прилича на древна русалка. Отдадена на мълчаливо съзерцание, вперила поглед някъде в неизвестното....
... Какъв ли е цветът на очите й?
-Синьо-зелен – казвам сам на себе си и пия жадно силуета й.  Синьо-зелени са очите й и никоя друга няма такива. Никоя друга не ме смущава така... както тази непозната! И в ужас разбирам, че пропадам към нея. Пристъпвам и устните ми се разтварят за поздрав.
Стъпките ми глъхнат върху покрова на листата. Поставям нозе върху нежни, разноцветни пламъци. Крача към собствената си смелост да заговоря непознато и красиво момиче. Поемам дъх и се гмурвам под лунната сянка, очертана от дървото над нас. Тя извива шия и  поставя брадичка над рамото си.
...Тя ме съзира...
Дъхът спира в гърдите, сърцето ми пропуска един удар. От този миг животът ми е заключен в ъгълчетата на устните й. Нежни и тъжни, с онази обидена, детска нацупеност, която... Която по-самоуверен мъж би излекувал с дръзка усмивка.
Но няма дързост, щом замирам пред снегопада в душата й.
Виждам тъгата през очите й – огромните синьо-зелени езера на душата й....
Тя се усмихва тъжно и чувам нежните й думи – копринен шепот и плаха милувка. Тишина, оформена в срички. Полутонове от нежност, преливаща в самота. Гласът й е река през сърцето ми:

Боя се, когато си отивам,
и някой трябва да ме търси -
но иначе завинаги ще си отида!
С разрошена коса и боси крачки,
сред пеперудени каскади -
сънуваща небитие.[1]

Гласът на стареца заглъхна. Бледите му пръсти уморено разрошиха перчема на момчето. То трепна и отвори очи. Пресегна се и погали дядо си по бузата.
– Баба? – В зениците му се появи закачливо пламъче. – Това е била баба, нали?
– Точно така, малко стъкче – съсухрената ръка поглади челото на Рашид. – Бяхме студенти в Академията по изящни изкуства. Тя ме научи, че цветовете имат душа. И че Зеленото е цветът на самата душа! На бедната и богата, препълнена със светлина и мрак човешка душа.... Спи сега, стръкче мое.

*  *  *

...Защото завинаги
ще остане сърцето ми,
изпълнено с любов.

На другия ден, на връщане от училище Рашид завари линейка пред входа на блока. Качи се и видя външната врата отворена. Вътре откри мрачен мъж и млада жена в бели престилки. Не ги попита какво правят до леглото на дядо му, само се втренчи в тях. Чичкото въздъхна:
– Той е много болен и не мога да го преместя. Война е и в клиниката свършиха лекарствата. – Потърка наболата си брада и продължи с равен тон: – Имате ли съседи?
– Избягаха след предишната бомбардировка – отвърна момчето – Блокът можел да падне сам.
– Ясно – мрачният мъж отново потърка брадата си. – Вече се обадих на ваш роднина и той пътува насам. Няма да останеш сам, Рашид. Нали така се казваш?
– Какво му има? – попита то.
– Много е стар, не се е хранил добре напоследък... и тук е като ледник. Не се ли топлите?
– Спряха ни парното заради бомбардировките. – сви рамене Рашид.
Думите му оставиха лекаря безучастен, но какичката в бяла престилка припърха с мигли и отметна глава назад. Стана много красива и тъжна в този миг, а момчето разбра, че плаче. Не за стареца, а заради него – и сърцето му се сви.
– Само дядо Георги си имам. Излекувайте го, моля ви.
– Безсилен съм – погледът на лекаря се напълни с вина и гняв. – В линейката няма лекарства. Само морфин... имам достатъчно морфин... Но не мога да остана. Имам още осем обаждания.
Девойката изхлипа, а старецът се размърда в дъното на леглото си. Рече с непознат, плашещо слаб глас:
– Не ти ща морфина, докторе. Върви, остави ме с внука ми.
Мъжът с престилката изгледа тежко дядо му, но не му каза нищо. Стисна устни,  изпод нос напсува войната, Бог, самия себе си. После излезе навъсен, а младата жена го последва. На прага на стаята тя спря и помоли момчето да затвори външната врата. То тръгна след нея и я настигна в антрето. Видя как раменете й се разтърсват, докато крие лице в шепи.
– Не плачи, леличко... – Нещо горещо и мокро опари собствените му бузи. – Не плачи.
– Лекарството... – тя се облегна изнемощяла на стената – лекарството за дядо ти струва по-малко от трийсет динара. А го няма никъде.
– Не плачи, леличко, – повтори момчето, търкайки очите си с длан. – не плачи.
– Не мога да свикна! – някаква камбанка в гласа й се счупи. – Не мога да свикна!
– Не плачи, леличко – отново рече Рашид и погали увисналата й ръка. – Дядо не ти се сърди...
Вместо да я успокоят, думите му я разплакаха още повече и накрая навъсеният лекар се върна за нея. Отведе я и детето заключи вратата след тях. После старателно избърса лице в палтото на дядо си, за да не личат сълзите. Чак тогава отиде при леглото на стареца и постави длан върху челото му.
– Боли ли те?
– Не, детето ми. – Той понечи да го погали, но ръцете му се оказаха прекалено слаби.
– Какво ти има?    
– Аз... угасвам – възрастният се усмихна виновно. – Прости ми, че те оставям сам.
Рашид в първия миг не проумя казаното. Дъх по-късно почувства мокрота по страните си и разбра, че плаче отново. Наведе се и целуна студената като лед буза на стареца.
– Обичам те.
– И аз... – дрезгавият глас за момент се загуби – ...легни до мен, стръкче. Както правеше като съвсем малък.
– Добре.
Момчето се сгуши под мишницата му. Вдъхна аромата на бои, използвани завивки и жива кожа с мирис на пергамент. После извърна лице и се вгледа в очите на възрастния човек. Отвъд сивите ириси Рашид откри друг, по-дълбок и истински цвят. Сияние, в който се събираше цялата любов и грижа на света.
– Спи, Рашид – старецът едва-едва вдигна ръка, погали го – Нека видя как заспиваш.
– Добре. – Рашид притисна мокрите си бузи към одеялото. – Наистина ли струва трийсет динара? Онова лекарство.
– Кое? – отрони дядо му.
– Без което ще умреш?
– Стръкче мое… – старецът притвори клепки, ала онзи другият, дълбокият цвят някак продължи да струи от очите му – Все някога... ще си отида. Тук и сега.... те обичам.
Момчето изпита желание да плаче на глас. Да ридае като какичката в коридора. Вместо това подсмръкна:
– Спи, дядо...
Дядо му се усмихна и с изохкване намести под мишницата си мъничкото му рамо.
Рашид се почувства стоплен, усмихна се през сълзи и притихна.
Заслуша се в диханието на стареца и то му се стори твърде леко. Тихо като сипещ се скреж...
Разплака се беззвучно, но после спря, доловил под белотата на този скреж зелено сияние.
Дълбоко и нежно като последната прегръдка на дядо му.



[1]   Стихът е съавторски между мен и Селена от „Хулите“ – б.а.



сряда, 29 юни 2011 г.

Вълчицата


Слънцето се сгромоляса в земята и настана тъмнина. Тревите се люшнаха под стъпките на вятъра. Светът притихна и денят си отиде.
Отиде си - с последния лъч светлина в зениците на вълчицата. Тя бягаше, а здрачът неусетно я погълна в издължените си сенки. И Тъмата я закри - от конския тропот, от кучешкия лай и злия смях на двукраките мъже.
Самата Нощ я прикри - ала не я скри!
Вълчицата чу зад себе си грубите стъпки на гончетата. Пожела да се обърне срещу преследвачите, но я настигна властен вой на мъжки вълк. Зов за живот, който я тласна още по-бързо напред. Повелята на самеца събуди последните й сили и тя полетя към тъмните, източни хребети.
Никога…
Никога досега не беше бягала така...
С всяка крачка гърдите й поемаха дъх за последно. С всеки скок нозете й натежаваха. С всеки миг кучешкия лай и конския тропот приближаваха. Прииждаха зад нея и нямаше спасение. Настигаха я, настигаха я, настигаха я…
Тялото й отказа.
Търкулна се през глава и остана бездиханна, неподвижна. Отпусна се с въздишка, но могъщо и пълно с любов присъствие я побутна напред. Самецът я накара да изпружи нозе, вдъхна й воля за живот. Подпря хълбока й със силното си рамо. С негова помощ продължи със залитане и внезапно се озова сред скалите. Острите, назъбени ридове, където конете и двукраките не можеха да я достигнат. Не можеха, о да! Само злите, отвратителни песове - но тя умееше да се разправя с тях.

* * *

Слънцето се превърна в погребална клада на самото себе си.
Пропадна в пурпур и тъмнина – и накара ловеца да язди върху своята сянка. Черния кон на мъжа затъпка през полето от алени макове. Копитата му хвърлиха едри чимове пръст, заораха през нежната плът на земята. Тропота му беше силен, но глух и истеричния лай на кучетата го заглушаваше. Настървените гончета се губеха  в здрача, но насочваха господаря си с резки излайвания. Нямаха нужда от насърчаване, за да гонят безстрашно по-едрите зверове. Той ги беше обучил от кутрета – да са смъртоносни като копието му от черен тис. Да са жадни за кръв като сърцето в гърдите му.
   С тези лишени от страх гончета, със своето мрачно копие и сърце щеше да убие двойката вълци! Трябваше само да ги настигне, веднъж да ги доближи.... ала не успя. Равнината изтече изпод коня му и той се озова пред стръмния хребет. Умиращия ден и останалите ловци се губеха далеч назад. Реши да не чака никого – остави уморения ат и навлезе в утробата на планината. Сам и пеша, заменил копието с изваден меч.

* * *

Кучетата загубиха дирите им. Пръснаха се и двамата с нейния любим ги сдавиха едно по едно. Убийствата ги опияниха и те нададоха вой към звездното небе. Пълен с първична радост зов - възвестяващ на Вселената, че са живи, а враговете им мъртви. После самецът я изчака да се засити с плътта на последния преследвач. Силите й се върнаха и подновиха бягството навътре в планината. Накрая двукраките и оцелелите гончета ги оставиха на мира – всички, без един. Този ловец не беше най-едрия, нито най-бързия или ловкия... ала носеше най-силната воля сред подобните нему. Не го спряха мрак, пропасти, непроходими височини. Продължи след тях сам и неумолим като самата Смърт. Като проникващите навсякъде лъчи на Луната.
Усетиха, че не могат да му избягат.
Шеметният бяг през равнината бе изтощил младата вълчица. Грохнала, тя стигна до малък вир и легна отмаляла. Нейният любим я близна по муцуната и се втурна назад по следата им. Втурна се да спаси живота й с цената своя или на неумолимия ловец. Самката изскимтя и опита да го последва. Тялото й само потрепери и тя остана така - с муцуна между лапите.
Постепенно вцепенението отмина и дишането й стана равномерно. В съзнанието й се мярна образа как тръгва след своя любим. Накани се да стане, когато преследвачът й се приближи до отсрещния бряг на вирчето. Носеше на рамо трупа на огромен, мъжки вълк…
Гледката я изпълни с отчаяние и всепомитаща ярост.


* * *

Ловецът увеси на колана си черния шлем, украсен с лисича опашка – тя се люшна като обърнат надолу пламък. Прокара ръка през челото си, изпотеното въпреки нощната хлад. Приведе се над водата, отстъпвайки пред жаждата и умората. Посягаше с шепа към течната кожа на вирчето, когато мярна отблясък на женско лице. Мигом вдигна очи към отсрещния бряг , но зърна само листа и сенки.
Разбра, че от изтощение му се привиждат нелепици и се нуждае от дълга почивка. Сам си беше виновен, защото допусна животното да мине зад гърба му. После дълго, твърде дълго играха на криеница, в която и двамата заложиха всичко. Зъбатата твар почти го докопа, ала той държеше меч вместо копие. Посече сивия звяр в скока му и го уби на място. Обаче изпусна самката и сега се гърчеше от презрение към себе си.
Чувството за провал гореше отвътре.
А предстоеше и дългото, безславно връщане назад… Макар че можеше да преспи в планината тази нощ. Щеше да отложи смесицата от похвали и присмех на другарите си с една вечер.
Мъжът въздъхна през зъби и свали от рамото си трупа на вълка. Стъкна огън и натрупа клони за ложе – твърдата му, калена в походи и битки плът не се нуждаеше от повече. Изпита глад, но умората се оказа по-силна и той заспа.


* * *


Дълго наблюдава спящия двукрак.
Луната се плъзна по нежната тъмна на звездното небе. Вятърът дойде и си отиде, а сетивата й поглъщаха ловеца. Поглъщаше го с обоняние, слух, взор. С непроницаемата си душа на хищник.
Минаха часове и огънят на човека се превърна в жар, дишането му стана дълбоко и равномерно. Вълчицата се надигна и нагази в плиткото вирче. Стори го с бавни, почти женствени в своята предпазливост движения. Пристъпи неусетно и безшумно, без да надигне вълничка с лапи или корем. Разстоянието до отпуснатия по гръб ловец се смали до два, три скока.
Изведнъж спящият се размърда и тя замръзна, доближи глава към течното огледало на водата... за дъх, вечност, трепване на клепачите... Накрая човекът отново пропадна в дълбината на съня. И стана тихо, като преди убийство.
Тя изчака още малко, оглушала от биенето на сърцето си.
Понечи да помръдне, ала зърна отражението си – грациозен силует с малка глава и горящи в златисто очи. Гладка и лъскава козина, с която вятърът и луната си играеха. Без думи и слова осъзна, че е красива.
Много красива – могъщият самец се беше пожертвал за нея. Тъмното й съзнание на звяр проумя, че е преплел дирите си с общата им следа. Нарочно е привлякъл желязното оръжие на двукракия върху себе си. За да живее тя.
За кратък, разтърсващ миг пожела да вдигне муцуна към луната. Да вие, побъркана от мъка. Но затъкна в гърлото си дори най-слабия звук. Наложи си да бъде тиха, много тиха. Внимателно пристъпи напред, скъси съвсем разстоянието, затаи дъх. Предвкуси чуждата кръв, напрегна лапи и.... Луната се показа иззад облак.
Сребристата светлина плисна върху хищницата и тя примижа, мярнала отражение на човешка жена. Неясно загатнато, изплуващо от тъмнината на уж плиткия вир. За дъх замръзна неподвижна, ужасена, неспособна да изръмжи. Твърде стъписана дори за бягство.
А после стана прекалено късно и тя се превърна в човешка жена, която вижда вълчица в отражението си...
Разляха се още ефирни лъчи, вода, мигове безмълвие. Във вирчето застана на лакти и колене девойка, а черните й коси се стекоха като водопад по слабите рамене. Крехкото й тяло просия с нежната белота на голотата си – по сияйно и от светлото присъствие на безмълвната Луна.
Тя погледна надолу и видя лицето си – огромни и тъмни като смъртта очи. Нежно в своя овал, бяло като смъртта лице. Мъничък като на дете нос и още по-малки, ала пълни, напъпили за целувка устни. Устни, алени като смъртта.

* * *

Нечий стъпки го събудиха и той извади меча от ножницата с изправянето си. Почти нанесе удара, когато ръката му сама спря. Върха на оръжието замръзна пред корема на жена, облечена в булото на косите си. Гърдите й отразяваха светлината на Луната, заслепяваха със нечовешката си белота и съвършенство.
Десницата му трепна и той разбра - ангел, демон или смъртна вещица – каквато и да беше натрапницата, нямаше воля да я нарани. Дори разтърси глава, премигна бързо, перна непознатата с крайчеца на погледа. Отчаяно си пожела да е просто илюзия, та да я пребори с волята си.
А тя пристъпи към него и той отклони острието от млечната й кожа. Отблизо долови аромата й – облак речна мокрота, а под него намек за истинска, нежна плът. Неповторимия, неизразим аромат на жена, която се е галела в дланите на водата и Луната.
- Какво си ти? – думите му се разнесоха над смълчаната поляна. Разкъсаха паяжината на нощната светлина, безмълвието на звездите... ала тя не изчезна.
- Аз съм Айя. – почти долепи гърдите си до вълнената му риза. Протегна ръка към него и едва сега видя дланта си. Тънка, бяла като корема и гърдите й. С фини пръсти и дълги, красиво заострени нокти.
- Ти човек ли си? – настоя въоръженият мъж - Какво правиш тук?
- Не ме ли искаш? – тя си спомни как се използват палците. Пресегна се изящно и горната връзка на дрехата му се разтвори с недоловим звук:
 – А толкова дълго ме преследва днес?
- Ти? – мечът потрепна кръвожадно, но цялата му същност се възпротиви на убийството й – Ти не си човек!
- Нощната Господарка мами, но не лъже. – тя умело разкопча ризата му и усети как острието минава зад нея. Мъжът имаше желязна воля, но тялото му откликваше на близостта й:
 - Дарът Й дава избор между броя на нозете. Женската ми хубост е колкото вълчата. Богинята винаги дава истински облик...
- Върви си! – заповяда той, но лявата му длан хвана върха на меча и заключи жената към него. Ръцете му притиснаха плоското на острието към тънката й талия. Придърпаха топлото й присъствие към него, ала устните му оголиха зъбите.
- Какво има? – в гласа й се доловиха гърлени, дълбоки като орган звуци.
- Ще се превърнеш в чудовище и ще ми прегризеш гърлото, нали? Ще  умра като добиче!
- Глупав мъж. – тя се засмя сладко – Аз съм истинска жена в момента. Не мога да се превърна във вълчица за един дъх.
 Човекът изсумтя, наведе чело като бик. Силните му рамене се напрегнаха – волята, гордостта или чистия инат припламнаха за последно. Уверена в себе си, жената прегърна шията му и се притисна в него. Нагло и дръзко стъпи с малките си стъпала върху тежките му, груби обувки. Надигна се на пръсти и целуна наболата му страна. Разкърши тънкото си кръстче, разклати дупето си като камбанка -  плъзгайки дългите си, изваяни нозе по бедрата му.
След миг почувства несъмнения знак, че я желае и пристъпи назад. Засмя се тихо и доволно, защото той веднага я дръпна към себе си.
- И все пак си смелчага. – белите й, равни зъбки прехапаха връхчето на езика. Ловко промуши ръце помежду им и разкопча токата на колана му.
- Върви си! – изведнъж го обля студ... ала не защото непознатата го съблече и остави гол под ласките на нощната хлад – Върви си!
- Късно е... – събуди напълно мъжкия му пламък с няколко ловки докосвания. На лицето му се изписа екстаз и той затвори очи. Тя се пресегна назад със свободната си ръка и с лекота отне меча от десницата му. Силните му пръсти покорно й отстъпиха ръкохватката и за награда получи жадната й, задъхана целувка. Освободените му длани се плъзнаха по извивките на гладките й хълбоци, погалиха я по гърба. А жената с усилие извъртя тежкото за нея острие и заби върха му. Под масивните мускули на мъжката гръд. Точно в черното, зло сърце:
- Късно е... – крехкото й тяло не удържа тежестта на рухващия войн и той се строполи в нозете й - Ти посече вълка, който прикри следите ми от теб. Който откупи моя дъх с живота си. Ти уби любимия ми...

* * *

Слънцето се надигна от земната гръд и настана светлина.
Разнесоха се птичи песни из клисурите и ридовете на планината. Светът преля от пърхането на прилепите към проблясващите черно-бели мълнии на лястовиците.
Така се роди денят – с първите лъчи в кехлибарените ириси на вълчицата. Очите й постепенно станаха кротки и златисти. Силуетът й изплува от нощното безформие заедно с първите ясни сенки. Тъмата се оттегли и я разкри за оцъклените зеници на падналия, гол мъж. Тя срещна неподвижния му поглед и го съзерцава дълго, много дълго. Накрая се отвърна от него и близна вълка от другата й страна.
Езикът й беше топъл и ласкав, но козината на любимия й отвърна със студа на смъртта. Той никога вече нямаше да тича с нея по нощните пътеки. Оставаше тук, облян в алената светлина на утрото!
Осъзнаването на неговата загуба прониза тънкото й, леко тяло. Тя изскимтя и  близна рамото му още веднъж, ала това не го стопли. Трепереща, тя отново изскимтя и се надигна. Побутна огромния вълчи труп с нослето си и бавно, много бавно отстъпи заднишком.
После разбра, че няма къде да отиде без него и отново легна по корем.

*  *  *

... Така я завариха останалите ловци...

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Обява за Женитба

Казвам се И. А. В. На петдесет години съм, много добре финансово осигурен.
Търся красива жена с изявени манипулативни способности (лъжа, съблъзняване, емоционално изнудване, изневеряване и т.н) , КЮ над 120.
Цел - създаване на потомство с желаните от мен вродени качества

вторник, 21 юни 2011 г.

"Курбан"

Ярослав изпита горещ, помитащ порив. Порив на омраза към българите и заптиетата зад гърба му, към собствения си живот и съдба. Горчилката, родена от чувството за нищожност, го задави. Сърцето му пропусна удар в гърдите заради отвращението към собствената му глупост. Тук, в тези планини и преспи, умряха всички негови илюзии. И цялата грозота на човешките същества лъсна пред лишения от клепачи поглед на душата му. Усети мислите си – черни и тежки - да пълзят под пламтящия от болка череп:
“Хората са мръсни! Носят в себе си злина и животинска хитрост. Трябва да ги тъпчеш и мачкаш.... да ги тъпчеш и мачкаш. Противни са! Трябва да им натискам лицата в калта! Така е устроен светът! Нямам друг избор. Така е устроен светът...”

* * *

Прехапа език. Ненавиждаше се, защото е слаб, амбициите му са мъртви, мечтите му са изродени в жалка жестокост към безпомощни роби... С годините дори гневът му изтля сред тези вечно заснежени планини и от него остана само тъпа болка в тила и гърдите....
- Али ага? – прекъсна неравния ход на мислите му едното от заптиетата. Той раздразнено го погледна и натрапникът неволно се сви на седлото си. Мъжът се казваше Мехмед и се подчиняваше само на голата сила. Другите стражи разбираха от дисциплина и дори уважаваха искрено повелителя си. Повикалият го обаче имаше примитивна и жестока душа. Той следваше водача си заради нечовешката ярост, с която Али въртеше сабята в битките с хайдути, изпаднали акънджии и откровени разбойници. Заради бабаитлъка да беси наред бедни и богати, щом са пристъпили волята и думата му...
- Али ага? – повика го отново турчинът и в тона му се усещаше покорство, ужас и сляпо обожание – Само петима сме, ага, за цяло село! Не сме ли малко?
Попитаният не си направи труда да отговори. Само лицето му се изкриви в гримаса, сякаш всеки миг ще се изплюе в гърдите на другия ездач. Мехмед беше отправил към него въпрос, в който турската реч се преплиташе със звученето на българския език. Това пораждаше въпроса от коя робска утроба се е пръкнал някога:
“ Знам, че се е смеел като дете. След това  пораснал, влюбил се , завъдил челяд. Работил е, за да храни семейството си и смятал, че е щастлив....но после някакъв акънджия му извадил окото. Изнасилил жена му, убил трите им момчета. Продал го в робство, от което аз го откупих преди година. Той е счупен човек... също като сестра ми!”
Споменът за нея го шибна и той се олюля на коня, задави се от клокочеща в гърлото му ярост. Сестра му, милата му сестричка – тъй нежна, чиста и щастлива на сватбата си.... И онзи ужасяващ българин в униформа на руски офицер. Нищожество с положението на помещчик. Собственик на парче полска земя, дадено му по волята на коронованото чудовище в Москва.
Спомни си как извергът заяви правото на “първа брачна нощ”. Как се изсмя на уплашените им протести, че нямал право на това. Ударът с плоското на сабята през лицето на бъдещия му зет... писъците...
Омразата се превърна в глухо ръмжене, накара го да сръчка коня си нагоре по баира, през преспите. Животното веднага се подхлъзна, поколеба се, но той безрасъдно и безмилостно го пришпори.
Нагоре по баира, през преспите.
Изкатери по чудо стръмнината и мътният му от гняв поглед мярна крайните къщи на селото. Комините им срамежливо пушеха и димът се виеше в ясното, оцъклено от февруарски студ небе. Отблизо чу по-добре и свирнята на сватбено хоро, примесена с тягостни, провлачени песни. Долу в равнината беше доловил звуците от празненството като неясно ехо. Сега ги възприе прекалено ясно, в цялата им примитивност и грозота. Сбърчи нос от погнуса. Изсъска:
- Рашид, Хюсеин. Идете и кажете на гяурите. Да млъкнат! Да млъкнат сега! Преди да съм минал покрай първата къща!
Посочените препуснаха напред и сякаш след миг над цялата област се възцари тишина. Мъртвешка тишина, в която чу хрипливото дишане на яздещите зад него заптиета.
Изведнъж осъзна, че повтаря стореното преди двайсет години от онзи българин в руска униформа. Извергът заповяда на сънародниците му да онемеят, да заключат устите си. Полската реч го отвращавала.
Обаче сега той, Ярослав от село Консковола, настоящият Али ага… Той щеше да даде възмездие на тези животни. Щяха да видят те, как се пращат нерези. Как насилват невинни девойки в първата им брачна нощ.

* * *

... Колиба, още една колиба и се озова сред смълчаните, празнично облечени роби. Зяпаха се няколко дълги дихания, след което звучно и с чувство ги напсува на полски. Никой не разбра думите, но интонацията каза достатъчно и селяните се люшнаха. Като трева пред буря. Като животни пред кървавия дъх на кланица.
Наистина - с двата си ингилизки револвера можеше да избие половината мъже в селото, без дори да посегне за ятагана. Само че двукраките овци не гледаха оръжията – очите му виждаха те! Погледът му – той ги смрази, той събуди в слабите им сърца скотския страх на овцата от вълка. С душата си ги пречупи и те сведоха глави, паднаха на колене. Замолиха милост.
В този миг Ярослав си спомни как неговите сънародници лазеха в краката на онзи руски офицер – българин по кръв. Спомни си и горчилката затъкна гърлото му. Стисна юмруци до побеляване на кокалчетата, до крясък:
- Къде е тоя младоженец, а? Дето е решил да легне до булката  преди мен, агата! Къде е, да му покажа аз един Гюлхански хатишериф!
Селото се смръзна, защото изрева на турски. Слабите им умове се забавиха, докато разберат намека. После писнаха като гайди и Мехмед гръмна с пищова си, за да ги укроти. Заптието дори цапардоса един по-буен младеж, но след това се приближи към водача си:
- Ага, нещо не е в ред тука... други са песните на сватба? На гяурска сватба другояче звучи... тез песни бяха жалейни.
- Жалейни дрънки – изплю се в краката на булката – нали са женоря, плачат щото ще им таковат щерката. Овце...
- Не е точно тъй, ага – настоя упорито заптието и Ярослав го погледна замислено. Мехмед си позволяваше да влезе в спор, подтикнат от очевиден страх! Гяурин по рождение, сигурно знаеше нещо, предупреждаваше го за някаква опасност....
...Само че в тая планина единствената опасност беше той, Али ага! Засмя се и извика отново:
- Къде си бе, Юнак? Покажи се бе, мекере! Да ти кажа аз как ще ме забравяш на сватбата си. Покажи се бе, измекяр?

* * *

Изведнъж осъзна, че насилието наистина е вечно и безкрайно. Проумя, че всичко извън него е лъжа и самоизмама за слабите. Човешката злоба край нямаше - на нея се крепеше целия свят. Турци колеха българи, руснаци колеха поляци, но това не стигаше, не! Преди двайсет години българин с руски пагони дойде в другия край на света и отдели деца от майки и булка от младоженец. И стъпка другите така, както той е смачкан от собствената си злоба.
“И аз съм като него. Уж дойдох,  да донеса светлина - но нито турците, нито робите я поискаха. Мога само да постъпя като  българина, дето си качи коня върху сватбената трапеза на сестра ми. Да си го върна, както  той си е връщал на друг поляк в униформа на турски офицер.  Някой нещастник, който на вой ред е мъстил заради още по-ранен българин на царска служба.”
- Къде си бе, хубавецо? – изкрещя отново и видя как едноокия се кръсти по християнски. Чу го да шепне, че това е третото повикване. Подразни се от страха му, удари го с опакото на лявата ръка, през лицето. Заптието дори не трепна пред това страшно унижение. Очите му шареха обезумели към гората.

* * *

А от там, развял бяла риза сред тоя страшен студ, излезе снажен мъж с изсулнати кафеви гащи и навуща. С ален пояс, провлачен три стъпки назад по белите като смърт преспи. Гърдите под ризата се надигнаха и спаднаха, а изпуснатия дъх вдигна снега на вихрушка. Али ага изведнъж разбра със сърцето си, че се изправил пред по-голямо зло от самия него. С рев изпразни в идещия двата си револвера и поне половината куршуми уцелиха непознатия в гърдите. Онзи продължи да крачи нехайно, сякаш нито него пуцаха, нито го беше еня за панически бягащите заптиета и селяни. Той бодро премина последните няколко крачки, хвана Ярослав за ногата и го изсули от коня като пеленаче. Ръцете на неуязвимия мъж горяха по-жежко от почервеняло желязо, така че агата изкрещя. Болката изпепели волята му, усука тялото му на възел, повали го в несвяст. От небитието го върна внезапно разнесъл се, звънлив и чист глас. Песента на единственото човешко същество, останало наблизо:

Всекни си, Змеьо, ясенъ йогань
Да запалишъ ясну сланце,
Да изгрее на земе-та
На земе-та на поле-ту,*

Съвзе се, извади сабята си и с див замах я счупи в гърба на чудовището. От удара надупчената в гърдите ризата се спраска съвсем. Свлече се на две дипли, разкри мускули, каквито агата виждаше за пръв и последен път в черния си живот. Ярослав разбра, че ще се мре, зарева от безсилие и ярост. Зарита бясно, защото в тоя живот нямаше място за слаби и милост не съществуваше. Не смелостта го накара да се съпротивлява до последния си дъх.
Тъкмо ужасът премахна пелената на омразата му и той най-накрая осъзна колко красива е булката, как звънливо и нежно се лее новата й песен. Най-хубавата, най-личната мома , любимката на всички. Най-свидният курбан на селото за оня, що може да им донесе разруха или спасение от оцъкления студ на дълбоката зима. В заслепението на своята ненавист Ярослав беше привлякъл върху себе си погледа на звяра, що са призовали за нейно либе... а  заместил я в участта й, за него вече нямаше спасение.

Какъ си грее ясну сланце
Да си гони люта зима
Люта зима снегувита,
Чи ни са, Змеьо, ду дела!

Докато чудовището го влачеше за крака, някаква последна искрица на угасващия разум му подсказа: получил е, каквото си е търсел. Сребърният глас на младоженката ликуващо се възнесе към оцъкленото от студ небе и Ярослав осъзна какво прави тя. Разбра, но нямаше сила, която да го избави от собствения му избор. Колелото на Съдбата и Насилието се въртеше и той се падаше тоя път отдолу, а пък гласът на българката се носеше все по-ясно и високо. Чак до дъното на небесната чаша, до бледото светило горе.

Курбанъ ти колеме суру агне
Суру агне усуресту
Усуресту пепелиту,
Суру агне едно на майка,
Чи си йогань светнувашъ  
Ясну си сланце упалешъ.*

 - - - - - - - - - - - - - - -- - - - - - - -
* Стиховете са от “Веда Словена”, като в текста думата “Боже” е заменена със “Змеьо”, предвид препратките в разказа към езическите корени на подобни обичаи.

понеделник, 20 юни 2011 г.

Помня очите ти

След хиляди
лунни изгреви
помня очите ти.

Студени сънища
и ледени утрини
носи ми вятъра

На утрото сляпа е
зеницата синя
и сънища спят
в душата ми пуста

Кънти самотата
в сърцето което
след хиляди
лунни изгреви
помни очите ти

петък, 17 юни 2011 г.

Тъма и в нея пламъче на свещ

Тъма и в нея
пламъче на свещ.
Безмълвие и в него
нощен звук –
тих вятър стъпва по треви сънливи.

И после
кротък стон, роден
в милувката на
тънки пръсти
по влюбени китарни струни...

Мелодия докосва
нежността на тишината
и крехък смях
на влюбено момиче
разлиства се в сърцето на тъмата...

-----------------------
редактирано от Галя Радева
http://www.facebook.com/#!/galya.radeva

сряда, 15 юни 2011 г.

"Торбалан"




Момичето пристъпи под чадърите на лятното кафене и застана до възрастен мъж в бял костюм. Чакаше я с отегчено изражение, зазяпан в скейтърите от съседното площадче. Спря до масата му и той я погледна с безстрастното изражение на критик пред картина на неизвестен художник. Дъх по-късно красотата й го очарова и зениците му се разшириха, погълнаха тъмните като маслини ириси...
- Анна? –  имаше решителен и спокоен глас и тя хареса звученето на неговия тембър. Помисли си, че е бил хубав мъж, но веднага се поправи: "Той Е хубав мъж".
Усмихна се мълчаливо и му даде да разбере, че е събудил женското й любопитство. В отговор също й се усмихна:
- Простете, май се припознах. – очите му за миг станаха остри и проницателни. Впиха се в чертите й като опипващите пръсти на слепец:
 – Като двойничка сте с дъщерята на мой познат. – господинът в белия костюм кимна в знак на извинение и погледна настрани. Тя продължи да стои до масата му и той отново извърна лице към нея. Видя искри от смях в нежнозелените й очи...
- Седнете, Анна. –  покани я с властен жест и тя се подчини като на сън. Разположи се на плетения стол и постави длани върху стъклената повърхност на масата. Неочаквано за самата себе си наведе лице и за няколко дъха съзерцава ноктите си, лакирани в чувствено тъмночервено. Почувства, че страните на лицето й добиват същия наситен цвят. Езикът й залепна за небцето.
- Желаете ли нещо за пиене? – гласът му внуши усещане за сигурност, разнесе смущението й... ала тя долови, че я успокоява като жена, не като дете. Това означаваше, че е умен и притежава тънка осезателност. Повечето мъже различаваха момичетата от зрелите самки само по външността.
- Не бих отказала чаша шоколад. – отправи му невинно съблазнителна усмивка – Трябва ли да си поръчам бира или коктейл, само за да изглеждам по-голяма?
- Не, разбира се. –  притворените му клепачи успяха да изразят одобрение и дори намек за възхищение. Свитите устни се отпуснаха и ъгълчетата им трепнаха за усмивка:
- Харесвам младите жени, Анна, истински младите жени... но не и децата. – повтори жеста с протегнатата към нея длан – Тоест обичам децата, но като родител. Както трябва да бъде.
- Така ли? – тя дръзко вирна брадичка – А мен как ме харесваш?
- Вече водихме този разговор в скайп, не мислиш ли? – той отпи от кафето си с прецизно до аристократичност движение – Ако те мислех за дете, нямаше да те поканя на среща.
Тя не отвърна нищо, само се загледа в силните му, красиви ръце.
- Гърдите ми са още малки. – думите сами излязоха от устата й. Отрониха се против нейната воля и тя прехапа долната си устна.
- Не искам да съм жесток, но... – той остави чашата си в чинийката й - но гърдите ти ще достигнат истинската си големина някъде след първата бременност. Знаеш ли на какво ще приличат тогава останалите части от твоето тяло?
- Вече си ми задавал този въпрос в скайп – тя изведнъж възвърна самочувствието си – и помня какво си ми казвал в същите тези разговори: "Че на моята възраст някои жени са ставали императрици".
- Абсолютно вярно! – в зениците му заблестяха весели искри и внезапно се наведе към нея, докосна ръцете й. Имаше широки пръсти, с много късо изрязани нокти. Прекара един от тях, май  показалеца, по върховете на маникюра й. Неговото погалване й се стори дръзко и деликатно като дъх в зимен ден, разтапящо чувствено. Събра смелост и вдигна нежнозелените си очи, срещна тъмния огън на погледа му.
- Анна… – нарочно или съвсем неволно, направи пауза. Сякаш събра сили, за да прозвучи небрежно:
- Искаш ли да се разходим?
- Къде ще ме водиш, Борис? – името му имаше вкус на шоколад, на мед и тютюн... на опасност.
"Сигурна съм, че ще ме нарани... този мил, силен, чувствен мъж... Насилието е вътре, под мускулите на корема му..." – изведнъж осъзна колко я привлича и възбужда злината, спотаена в него. Кимна му с най-чаровната си усмивка:
- Надявам се, че възрастен чичко като теб има хубава кола, нали?
За момент изглеждаше така, сякаш ще я удари още тук, насред кафенето – но притежаваше железен самоконтрол и само изсумтя весело.
- Вярно е, имам хубава кола...

* * *

Мерцедесът сияеше в емайлирано черно отвън и чисто бяло отвътре. Тапицираните с мека кожа седалки прегърнаха  пътниците с нежността на жив човек. Климатикът измърка веднага, щом вратите се затвориха. Борис завъртя волана и с ловка маневра излезе на улицата. Пое на север, извън града:
- Как дойде в центъра, Анна? –  за миг отклони вниманието си от камиона пред  тях и се наслади на присъствието й. С неразгадаемо, непроницаемо изражение.
- Как? С рейса! – тя изви шия, почти долепи носле до стъклото от дясната си страна.
- В този си вид? – зяпна нейната естествено червена коса, оформена в изящен кок. Впи зеници в още детското й лице, едва-едва докоснато от грим. Плъзна очи по нежнозелената рокля – дръзката й кройка подчертаваше гърдите с дълбоко деколте и се впиваше силно в тънкия й кръст. Анна едва дишаше, но пристягането хитро подчертаваше все още слабите й бедра и те изпъкваха като на по-зряло момиче.
- Пропусна да видиш обувките. –  повдигна левия си крак и го обхвана под коляното с преплитане на пръстите – Виж, сандалките ми са в цвета на косата. С токче и презрамки-каишки по глезена. Харесват ли ти?
Той притвори клепачи и се съсредоточи върху пътя. Скулите му подскочиха, пръстите стиснаха спазматично облицования в бяла кожа волан. Продължиха пътуването си в мълчание и накрая Анна се предаде:
- Помня, какво ми каза. Да не привличам вниманието на околните. Точно това бяха думите ти.
- Но не издържа на изкушението, наконти се като за абитурентски бал. – изрече го едновременно ласкаво и с раздразнение. Изглеждаше толкова забавен, че тя закри уста с длан и се разкиска.
- Какво, какво толкова смешно казах? – изпреварваше камиона пред тях и не можа да погледне към нея. Тя се възползва от това и необезпокоявано се наслади на изражението му.
- Дойдох с маратонки, джинси, фанелка и бейзболна шапка. – хихикането й се превърна в кръшен смях – Преоблякох се в тоалетната на едно кафене. Трябваше да видиш очите на бармана, когато излизах.
- Лъжеш... –върна мерцедеса в тяхната лента на движение и хвърли кос поглед към чантата й. Вещта представляваше голямо плюшено мече с цип на коремчето и меки презрамки на гърба.
- В тази играчка можеш да напъхаш маратонки и джинси, но й роклята. Щеше да я измачкаш.
- Носех я на разтеглива закачалка в голяма найлонова торба. – изгледа го през рамо. По онзи неподражаем начин, който казва на мъжете всичко и нищо:
 – А ти? Не привличаш ли внимание с твоя мерцедес? Сигурно сме записани на всички камери по улиците.
- Профилактика... – обясни търпеливо Борис – Всички камери в града са изключени днес. Имат някакъв проблем с компютрите и бързат да го оправят. Знам го от вътрешен човек.
В гласа му липсваше дори намек за самодоволство – само кроткото спокойствие на умен хищник, който знае какво прави. Анна полуизвърна лице към него и му хвърли кратък като мълния поглед... Излъчваната от него мъжка увереност я разтрепери.
- Какво има? – дори не я гледаше, но долови промяната в настроението й – Изведнъж  се вцепени. Заради мен ли е?
- Може би е заради теб... – Моментната й уплаха за удар на сърцето се превърна в непобедима женска надменност. Протегна ръка към предното стъкло и разпери пръсти срещу светлината, възхити се на маникюра си. Подхвърли с най-презрителния тон, на който беше способна:
 – Може би не...
Изрече го и осъзна каква глупост е сторила. Коремът я присви, но не помръдна – шофьорът до нея също остана неподвижен. Видя как скулите му подскачат и се разтрепери цялата.
- Грешен отговор, скъпа. – рече го привидно безстрастно, съсредоточен в пътя. После я погледна, присви клепачи и... лявата половина на лицето й пламна. Тя изохка, притисна длан към бузата си и втренчи в него разширени очи. Очакваше  тази плесница от самото начало и въпреки това Борис я изненада.
- Защо ме удари? – думите се отрониха, въпреки тяхната безсмисленост.
- Защото ти искаше така, сладурано. – изпревари някакъв муден шофьор и върна колата в дясната лента. Точно преди насрещното профучаване на голям камион.
- За да съм сигурна в превъзходството ти над мен?
- Може би.... – той се засмя, понеже повтори нейната закачка от преди малко – може би не.. Представи си, че обичам  удрянето на жени. Ей така, самоцелно...
- Ти не си такъв!
- Не съм, вярно е. – въздъхна отегчено – Но не съм и мухльо на твоята възраст. Не си въобразявай, че щом си в колата ми, ще започнеш с женските номера.
- Но… ако наистина съм размислила? Ти си толкова... уверен в себе си! Нима моето мнение… вече няма значение? Нима .. нали не е така?
- Ако? Нали? Нима?… Да ти имам изискания начин на говорене. – мъжът изръмжа тихо – Виж, то се знае, че съм лошия! Обаче ще ме презреш, ако обърна колата и се върнем. Дори би ме намразила.
Погледна я с питащо изражение и то придаде съвсем друг смисъл на думите му. Тя осъзна какъв е истинския, незададен въпрос и се вцепени от страх. Изведнъж се почувства жалка и тъпа в роклята си, със смешните обувки на висок ток и грима върху още детското й лице:
- Какво ще ми направиш? – чу собствения си глас някак отстрани. Плачлив и потрепващ. Лишен от привичните звънливи нотки.
- Ще ти направя точно това, – отвърна спокойно той – което винаги си искала да ти направя. Още преди да се качиш в колата ми.
Усмихна й се:
- С опитен мъж като мен ще ти бъде спестена болката от първия път. Обещавам ти истинско удоволствие.
Изпревари още една кола и отново въздъхна отегчено:
- А сега бръкни в смешната си чанта. Изхвърли си мобилния телефон през прозореца.
- Борис... –  изпита колебание. Ръката й потрепна и спря на място.
Скулите му подскочиха.
- Ще броя до три и после отново ще те ударя.... – кротостта на изражението му смрази дъха в гърдите й - Едно! ... Две! Последна възможност...
Тя стисна очи, но не се подчини. Чу някъде от далеч гласа му:
- Три...

* * *

Наистина й причини насила нещата, които превръщаха момичетата в жени. Стори го в богаташката си вила, в спалнята на втория етаж. Върху двойно легло с гладки до хлъзгавост, копринени завивки. Прекърши я чрез извратеното съчетание на лукс, плесници и носещ се от скрити тонколони блус. Немощната й съпротива рухна и  се остави в силните му ръце.
А той преплете принудата с искрена нежност – стори всичко възможно, за да й достави удоволствие. Накрая тя отвърна на ласките му и изнасилването се превърна в любене. Мъжът дори притвори клепачи и Анна използва момента, одра го жестоко по гърба. Борис изохка по-скоро от изненада, отколкото от болка, и тялото му продължи сливането си с нея. Волята му обаче взе връх, той отвори очи и я зяпна разгневен. Удари й шамар. Тежък, с цялата му длан:
- Малка кучка! Ще ти отрежа ноктите с ножицата!
            Момичето не отвърна нищо, само се втренчи мълчаливо в зениците му. Притисна се към него и стопи гнева му с целувка по шията. Заради ласката измърка като огромен котарак, разнежи се. Погали бузата й, а тя си позволи повторно да го одере. Мъжът потрепери, изръмжа от ярост, но този път желанието победи волята. Не намери сили да се отдели от нея, да я накаже. Вместо това пъхна длани под кръста й, отпи от устните й с дълга, дълбока целувка. Прошепна красиви и неприлични неща на ушето й, продължи в самозабрава да я обладава….
            … Изведнъж замря. Плътта му се стегна и вцепени. Зениците му погълнаха ирисите. Бавно се търкулна настрани.
Тя се надвеси над припадналия  и му се изсмя. После отиде в банята,  пусна душа и се накисна под горещите му струи. Изми своето младо и съвършено тяло с мързеливи движения. Осъзна, че се любува на себе си и щастливо, по детски се засмя.
Върна се в стаята и с безметежно изражение започна да се облича. На няколко пъти погледна към потрепващия в конвулсии домакин. Треморът му отслабваше бързо и скоро се отпусна в непробуден, но безопасен сън. Тогава тя прихлупи напред дясното си ухо и с левия показалец натисна нещо в гънката между черепа и ушната раковина.
Странното й действие породи неочакван резултат – десет минути по-късно в безлюдната къща се чуха стъпки и тих говор. Идваха от първия етаж и момичето дори не трепна от тревога или изненада. Отмести десния крак на жертвата си и седна на освободеното място, в крайчеца на леглото. Уморено подпря брадичка с длани и притвори очи по котешки.
Така я откриха новодошлите - як мъж с пистолет под разтвореното сако и некрасива, но симпатична лелка. Двамата влязоха, поздравиха разсеяно Анна и разпънаха носилка с колелца.  Чевръсто прехвърлиха тялото на Борис върху подвижното легло и се изнесоха от луксозната спалня. Девойката остана сама, но не за дълго – мъжът се върна и започна да заличава следите от присъствието й. Накрая стигна до самото момиче и промълви тихо:
- Шефът те вика.
Вместо отговор тя се изправи, сложи на рамо чантата-мече и се запъти към вратата. Спря на прага:
- Провери за скрита камера по източната стена. Домакинът извърташе мен и себе си така, все едно до онова шкафче стои невидим фотограф.
Човекът с пистолета се поколеба. Под плитката маска на уж непроницаемото му лице Анна долови презрение, уважение и искрена невяра. Май се чудеше как е успяла да забележи такива детайли. В положението, в което се е намирала...
- ... Благодаря – той  се пресегна към уж невинен предмет върху нощната масичка.
- За нищо. – девойката вдигна рамене – Щеше да го намериш и сам. Ти винаги намираш всичко.
- Спести ми време. –  понечи да й каже още нещо, но си замълча и разговорът замря. Тя неволно го сравни със сладкодумния Борис, въздъхна от досада и му обърна гръб.
В съседната стая завари привидния хаос на походна операционна.

* * *

Разгъваемата носилка беше паркирана върху настлани по пода найлони, а човекът в нея изглеждаше умилително безпомощен. Лежеше гол и упоен, с надвесена над него стойка за медицински банки. Пред погледа на момичето онази грозновата жена му сложи маска с райски газ. Той дори не трепна, само захърка. Пропадна в дълбокия сън леко и тихо, като бебе.
След малко лелката махна устройството и го потупа по бузата с извратената обич на селски стопанин към прасето му. После отиде до маса в отсрещния ъгъл и се зае с лепенето на стикери по купчина хладилни чанти... Все още празни хладилни чанти, чието предназначение Анна знаеше много добре!
- Защо му позволи да те нарани? – гласът дойде от към вратата и тя сепнато се обърна нататък. Съзря петдесетгодишен мъж със смешно протегнати напред, свити в лактите ръце. След миг осъзна, че той е с хирургически ръкавици и идва от банята.
...Където се е мил старателно заради предстоящото...
- Какво можех да направя? – вдигна лице, впи очи в чертите на господина и отклони поглед. Въпреки разликите във възраст, пол и цвят на ирисите, между двамата съществуваше неумолима прилика.
- Изучихме навиците му, преди да те пратим. –  хирургът държеше ръцете си като жена, която туко-що си е лакирала ноктите... но не съвсем. Дланите му стояха обърнати към него и му придаваха вид на фанатичен богомолец. Стойката му излъчваше първична сила, които възпитанието и житейския опит едва успяваха да прикрият.
- Имам опит с процедурата. – отвърна покорно момичето – Очаровам го и той ми позволява да си налеем алкохол преди… секса. Тогава му слагам в пиенето приспивателно. Капката опият, която е в пръстенчето на ръката ми.
- Какво се обърка? – подмина я и приближи бъдещия си “пациент”
- Не знам. – въздъхна момичето –  Наистина не знам.
- Може би нарочно си го предизвикала. Така че да те лиши от възможността да му сложиш приспивателно.
- Не е вярно, не съм го дразнила нарочно. – в гласа й се прокраднаха обидени нотки.
- Сама се лиши от възможността да го упоиш навреме. Доброволно допусна онова, което се случи в съседната стая. – хирургът не повиши тон, но интонацията му смрази момичето. Стаената заплаха накара лелката да се махне по незначителен повод. Останаха само двамата:
 – Ето защо те питам повторно. Нарочно ли го направи?
Вместо отговор тя видимо потръпна. Обви с длан левия си лакът и усети как лицето й пламва. Пожела да се одраска с ноктите си, да се приспи със скрития под върховете им наркотик. Завинаги, ако може!
- Анна Иванова Велева*, – гласът му се понесе съвсем равно, дори благо из стаята – попитах те нещо.
- Ако откажа да отговоря? Или те излъжа? – отвърна момичето и се уплаши от собствената си дързост -  Как ще разбереш, какво съм си мислела?
- Ще те усетя. Дори ако става въпрос за твоите собствени мисли. И тогава ще те накажа.  Както наказвам лъжците!
- Аз съм.... – тя прехапа език, но твърде късно.
- Ти си какво? – обърна лице към нея и я смачка с поглед – Ти си ми дъщеря и те обичам. Но ако ме излъжеш и те хвана... Ще заповядам на Сержо да те застреля.
Момичето му повярва, но не трепна. Нямаше смисъл да трепери:
- Аз, когато... Прииска ми се Борис да ми попречи... да го упоя навреме.
- И защо това ме ядосва – отново я смаза с погледа си – Сещаш ли се?
- Одраскването е опасно. Може да ме набие истински, да ми счупи пръст.
- И не само! – той се обърна и проследи как лелката дърпа втора разгъваема масичка, покрита с инструменти. Гледката погълна вниманието му, но не напълно:
- Това е последното ти средство, най-опасното! По-любопитен или чувствителен човек може да разбере защо си го одрала. Стане ли така,  господ знае какво ще се случи с теб.
Анна не отвърна нищо и се възцари мълчание, от което се възползва лелката. Пристъпи към баща й, долепи рамо до неговото и разтвори страниците на  медицински картон. Изброи няколко съкращения, зад които се криеха имената на държави, градове и конкретни клиенти. Очевидно баща й щеше да прати Борис на няколко едновременни пътувания по света... 
- Ако ти кажа, че те излъгах? Ще ме накажеш ли? – подхвърли тя и видя как скалпела замръзва в ръката на баща й.
- Не. Щом признаваш доброволно. И навреме.
- Предизвиках го, за да бъде лош с мен. Исках да е лош с мен, защото ми стана симпатичен. Но аз не исках да го харесвам, защото...
- А, това ли? – Велев й се усмихна мило и малко ностаглично. Някога тази усмивка значеше за нея абсолютна сигурност. Сега - за един безкраен, блажен миг - почувства същото. Нейният татко все още я обичаше и се грижеше за нея.
- Малката ми. – приближи я със свити в лактите, вдигнати нагоре и настрани ръце. Приведе се и я целуна по косите на темето. Отстъпи крачка назад и я погледна с бащина любов:
- И аз се питам защо те карам да правиш това. Защо съм тук и се занимавам с това. С разфасоване, което е по силите на всеки от вербуваните ми хирурзи. Вярваш ми, че се чудя, нали?
- Да, татко – сълзите потекоха по бузите й.
Той обви вътрешната част на лактите си около главата й, притисна мокрото й лице към гърдите си. Пазеше ръкавиците си чисти, но тя вече не му се сърдеше за това. Само искаше да я гушка -  както едно време, когато всичко беше наред.
- Истината е, – призна възрастният мъж – че копнея да съм като другите богати родители. Да те скрия в някой бункер, пълен с дрехи и момичешки джундурии, пък на училище да те пращам с пазачи. Ти ще мрънкаш заради тази охрана, но всъщност ще се надуваш заради същата. Дори ще флиртуваш с мъжете, които съм ти сложил за гардове.
Велев за момент спря. Поколеба се, но продължи:
- Иска ми се да ти дам безметежно детство. Ти ще си глезената принцеса на татко, която му мъкне ранени животинки като хлапе и глупави момчета като порасне.... И не знае какво всъщност работи нейния баща.
Анна подсмръкна тихо. Предусети, че сега ще й обясни защо блянът е невъзможен:
- Само че те обичам твърде много, за да те разглезя! Разбираш ли?
- Разбирам, татко! – кимна момичето, но се запита как участието в разфасоването на педофили я прави възрастен човек. Не пророни и дума, но Иван Георгиев Велев я познаваше добре. Твърде добре, за да се заблуди от мълчанието й:
- Анна, преди време имало земеделец с много ниви, машини, ратаи. – поде нейният баща – Имал и трима сина, които карал да работят в един участък с царевица точно до къщата. Мястото било твърде малко, за да купи машини за тая царевица, а той не пускал вътре работници. Там бачкал той и синовете му, които вече учели в университет. Щом се върнели на село, ги карал да работят до изнемога на това място.
Велев направи пауза:
-Знаеш ли защо карал синовете си да отглеждат царевицата на ръка, а?
- Не. – отвърна момичето – Защо?
- Понеже не е отглеждал царевицата, а синовете си?
В този миг Анна проумя всичко. Напълно стъписана, тя го погледна умолително. Той отново се усмихна и понечи да се обърне към “пациента си”. Спря го с въпрос:
- Аз чудовище ли съм, татко?
- Не. – отвърна спокойно той – Възпитавам те като истински, пълноценен човек.
Възрастният мъж я загърби и се надвеси над импровизираната операционна. Взе отново скалпела и се приготви да разглоби едно човешко същество на органи за нелегални трансплантации.
- Тогава какво съм аз, татко? Знам, че не съм като другите момичета. Каква съм?
- Ти? – Иван Велев се обърна и я погледна – Ти си торбалан, мила. Най-добрият торбалан, с който съм работил.
Острието докосна корема на упоения до безсъзнание педофил:
- А какво правят торбаланите?  Прибират лошите момчета. Истински лошите, които си играят с малки момичета в тъмното, насаме. Злите момчета, които са пораснали и са станали зли мъже.
- А лошите момичета? Не глупавите, а истински лошите? Тези като мен!
- На тях им подаряват чанти-мечета. Пухени, с цип на корема и презрамки през гърба. – Велев присви очи – Знаеш ли защо?
- Знам! – осмели се да вирне брадичка - За да не забравят никога.
- Да не забравят какво, Анна?
- Какво представляват всъщност.
- И какво представляваш, чедо?
- Дъщеря на чудовище. Дете на баща, който не я попита как се чувства, след като е била изнасилена.
- Напротив, попитах те защо си го позволила. – тонът му остана невъзмутим – И установихме, че си искала да ти се случи.
- И това те успокоява?
- Направила си, каквото си искала... – замисли се – и за което си имала необходимата подготовка.
- Обучена съм от теб.
- Точно така, възпитана си от мен.... Между другото, Мая отново избяга заради разговора ни. Кажи й да се върне, защото започвам.
- Да, татко. – тя послушно кимна и нейния баща повторно я загърби. Наклони се над тялото на „пациента” и докосна с пръсти диафрагмата му. Скалпелът му замръзна  в стаено напрежение, в нетърпеливия миг преди същинското рязане. Анна зяпна оголения му тил над яката на бялата престилка и взе мигновено решение.  
Сграбчи някаква ножица и я заби в шията на наведения Велев.
Дори не очакваше, че ще го повали!
Някак изумено се дръпна от падащата плът и размахани ръце, обвити в хирургически ръкавици. Напълно автоматично довърши убийството - вярна на обучението, предадено й от самата жертва.
Наведе се и ръгна с ножиците отстрани, под дясното ухо. Вратната артерия се намираше от другата страна, тъй че смъртта не настъпи мигновено. Баща й успя да изхъхри с опулени очи. От самия него знаеше, че жертвите изпитват невероятна изненада. Защото никой не вярва в смъртта си, докато тя действително не настъпи.
Намушка го още два пъти и видя как някаква сянка пропълзява по лицето му. Едва тогава се изправи и взе марля от помощната маса. Зае се да почиства кръвта, полепнала по оръжието и дясната й ръка. Привърши с палеца и затърка показалеца, когато усети погледи върху себе си. Обърна се, съзря Сержо и Мая да я зяпат втренчено.
- Почистете! – чу гласа си сладък и равен, детски и чудовищно стар. Едновременно се изненада и прие за естествено двамата възрастни да се подчинят. Те пристъпиха внимателно към нея и дръпнаха жертвата й настрани, а въоръженият мъж донесе резервни найлони. Заеха се с увиването на трупа без излишни приказки - само от време на време й хвърляха по някой стъписан поглед.
Анна ги наблюдава цяла минута как почистват. Опи се от осезаемата им готовност за подчинение. Серж имаше пистолет, силни ръце и жестокост в изобилие, но едва сричаше по-дългите думи. Мая притежаваше интелект и опит, но й липсваше решителност. Тези двамата й бяха ясни, но сред приближените на баща й съществуваха по-упорити и властолюбиви личности. С тези, другите, щеше да е опасно…
   Мисълта за бъдещи съперници и жертви я накара да се пресегне към помощната маса. Избра си парче бинт и  уви ножицата в нещо като калъфка. После грижливо намести импровизираното оръжие в коремчето на пухената си чанта-мече. Точно до червилото и лака за нокти.
Нарами малкия си багаж и се запъти към вратата:
- Почистете всичко. Ще ви чакам в колата.
Възрастния мъж и жена за миг се запънаха, спогледаха се един друг. Зяпнаха с разширени очи. Лелката се пречупи първа:
- Както.. както кажете... госпожице Велева. Както кажете.

* * *

Момичето пристъпи под чадърите на лятното кафене и застана до възрастен мъж в елегантен костюм. Чакаше я с отегчено изражение, зазяпан в скейтърите от съседното площадче. Спря до масата му и той я погледна с безстрастното изражение на критик пред картина на неизвестен художник. Дъх по-късно красотата й плени душата му. Зениците му се разшириха и погълнаха тъмните, тъмни ириси...

-------                      ---------------            --------------

* - Анна Иванова Велева – Всяка прилика с лица, имена, събития и места е случайност и е плод на художествена измислица.